Ивайловградският „Св. Св. Константин и Елена“, известен още и като Лъджански манастир, се намира на около 6 км югозападно от центъра на Ивайловград и на 1,5 км западно от квартал „Лъджа“. Разположен е сред най-източните възвишения на Източните Родопи, в гънка от рида Сърта, в западното подножие на хълма Белия камък, по чийто склонове са засадени лозови масиви. Манастирът лежи на пътя за крепостта „Лютица“ и средновековния мост на река Армира (Атеренска), в близост на която се намира античната вила „Армира“.


История:
Времето на възникване на този манастир не е установено с точност. С поред някои изследователи той е основан през XIII век покрай намиращия се в близост епископски център Лютица (крепостта „Лютица“). Съществува хипотеза, че по-късно манастирът се е превърнал в епископско седалище – резиденция на лютицките епископи. Това е периода през който обителта достига своя най-голям разцвет.
Известно е, че през османското робство Лъджанският манастир преживява упадък вследствие на неколкократното му разрушаване. Възстановен е през 1846 г., когато близкото селище Ортакьой (дн. Ивайлоград), наследило старото епископско средище Лютица, вече е епископски център на Ортакьойска епископия, която пък е подопечна на Димотишка епархия. Така манастирът попада под ведомството на Цариградската гръцка патриаршия.
По-късно, по стечение на обстоятелствата, на Лъджанския манастир „Св. Св. Константин и Елена“ му е отредено да изиграе съдбовна роля в борбата на местните българи за независима българска църква. По обясними причини – след Освобождението (1878 г.) този край остава в границите на Османската империя и под силното влияние на Патриаршията, ортакьойските българи се присъединяват към Българската екзархия (основана 1870 г.), значително по-късно от други свои събратя. Искрата пламва през лятото на 1889 г. по време на ежегодния голям събор в Лъджанския манастир, на който се събират хиляди християни, по-голяма част от които – българи. Повод за разбунване на българите дава надменният гръцки владика, който буквално казва: "Благословени християни, слушайте и вие, българи". Това предизвиква голямо възмущение сред съборяните. Тогава жителите на с. Драбишна първи на място съставят заявление за присъединяването си към Екзархията. Те са подкрепени и от жители на други села (Мандрица, Долно и Горно Суванлий/ Луково, Арнауткьой/ Гугутка, Дутли/Черничево, Аврен и др.), които също се отказват от патриаршията.
След освобождаването и присъединяването на Ортакьойския край към България през 1913 г., Лъджанският манастир попада под юрисдикцията на Българската екзархия.
Монашеският живот в манастира просъществува до 1949 г., след което обителта бива обречена на запустение и разруха. След като манастирските сгради рухват, а остава само съборният храм, през 70-те години на XX в. манастирът е ограден с висока каменна ограда.
Понастоящем Ивайловградският манастир е периодично действащ, не е обитаван от монашеско братство и храмът му се отваря на големи християнски празници. На 8 септември (Рождество Богородично), в него ежегодно се провежда събор с нощно бдение, тържествена литургия и курбан за здраве.
В последно време един от най-големите дарители във възобновяването на манастира е винарска изба „Ямантиеви“. Гроздето за висококачествено вино, което произвежда избата зрее в лозовите масиви край манастира.

Архитектура и изкуство:
В архитектурно отношение днес Лъджанският манастир е представен от църква, съвременна постройка, старинна чешма и обширно дворно пространство, оградено с висок каменен зид. Но не такъв вид е имал манастира, докато е бил действащ. След възобновяването му, през втората половина на XIX век обителта се оформя като ансамбъл от два двора - монашеско-поклонически и стопански.
Манастирският храм (светен в 1872 г.) се е намирал в първия двор. По план представлява трикорабна едноапсидна черква с  притвор от запад. Южно от нея има кладенец и гробове.
Църквата е била обградена от корпус с монашески килии, хранителен блок с магерница, фурна и трапезария и голяма двуетажна гостоприемница. Във втория двор са били изградени обори и сеновали.

Храмовият иконостас е таблен, обикновена изработка. Той и иконите в него, както и владишкият трон, са късни, изработени са в края на XIX в.
Интересен елемент от интериорната украса на църквата се разбованите капители на колоните, които разделят централния от страничните кораби. Вниманието привличат и пластично декорираните полилеи и мраморни свещници.


Източници:
1. Тулешков, Н. Архитектура на българските манастири. Изд. „Техника“, София, 1988 г.